Сърната и лозата

Сърната и лозата

Цял ден ловците гонили една сърна. Надвечер подгоненото животно изскочило от гората и се мушнало в едно зашумено лозе. Укрило се под най-кичестата лоза и там притихнало. Ловците също минали покрай лозето, дълго се озъртали насам-нататък и като не видели нищо, преплеснали пушките си през рамо и си тръгнали. Но преди да отминат, нетърпеливата сърна се изправила на задните си крака и захванала стръвно да хрупа ягоридите и листарите на лозата.
Единият от ловците дочул шумолене, обърнал се назад и видял, че връхчетата на лозата се клатят. Мигом смъкнал пушката си, прицелил се, гръмнал и повалил лакомата сърна.
– Тъй ти се пада! – проговорила старата праскова, която стояла над лозето като квачка с разперени криле. – Наместо да благодариш на лозата, задето ти спаси живота, ти се нахвърли да ломиш ластарите и плодовете й.

Приказка за бъчвата

Приказка за бъчвата

Като наближи последният му час, старият баща повика своите петима синове и рече:
– Чеда мои, аз вече си отивам.Моят земен път се свърши. Чуйте каква приказка ще ви разкажа, преди да склопя очи. Добре слушайте, защото искам сетне да ми я разтълкувате.
Синовете втренчиха очи към баща си. Старият ги изгледа един след друг и почна:
– Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Желъди като дъжд падаха от яките му клони. Корените му смучеха сок дълбоко от земните недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори. Веднъж в гората пристигна дървар. Той измери с очи дъба, запретна ръкави, замахна със секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на земята. Окастри му клоните, а дънера откара в дърводелницата си. Наряза го на хубави дъски. През есента в дърводелницата пристигна един бъчвар. Той натовари дъските в каруцата си и ги откара. В работилницата си бъчварят избяла от дъските бъчварски дъги, направи обръчи, дъна и сглоби една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше младо, кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени. Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава.Но не щеш ли, веднъж един от обръчите се скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се разсъхна. Докато бъчварят се досети да сложи нов обръч, дъгите се разпадаха. Децата грабнаха обръчите и почнаха да ги търкалят по улицата, а стопанката изгори дъгите и дъната на хубавата бъчва.
Изтълкувайте ми сега тази приказка!
Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината си приказка. Тогава старият баща поклати глава и рече:
– Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво искам да кажа с тая приказка: гората с големите дървета е нашата държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре. Бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие – огън да я гори. Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!
Най-старият син се наведе, целуна десницата на стария баща и отвърна:
– Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.

Слепият и куцият

Слепият и куцият

Тръгнали на път двама души: единият бил сляп, а другият куц. Стигнали до една река и спрели на брега. Куцият рекъл:
– Стигнахме до една дълбока река и не ще можем да минем отвъд, защото няма мост. За газене дума да не става, защото водата е дълбока. Аз имам само един крак, а ти нямаш очи. Речем ли да нагазим – ще се удавим.
Слепият се замислил. Подир малко той попитал другаря си:
– Погледни хубаво и виж дали няма наблизо брод?
– Брод има хе долу, при речния завой, но там водата е бърза и трябват здрави крака.
– Заведи ме там! – казал слепият.
Куцият го хванал за ръката и го повел. Когато стигнали до речния брод, слепият рекъл:
– Аз имам два здрави крака, а ти имаш две здрави очи. Качи се на гърба ми и казвай къде да стъпвам. Аз ще те пренеса през реката.
Речено-сторено. Със съгласие и взаимна помощ слепият и куцият прегазили водата и продължили пътя си.

Хитреци и крадци!

Хитреци и крадци!

Един хитрец напълнил чувал с дъбови шикалки, турил отгоре малко орехи, да ги закрие, и тръгнал да ги продава вместо орехи.
Друг хитрец напълнил чувал с мъх, закрил го с малко вълна отгоре и тръгнал да го продава вместо вълна.
Двамата се настигнали по пътя за пазара. След като се разбрали кой какво носи, съгласили се да си разменят стоките. Но понеже вълната е по-скъпа от орехите, орешарят дал на другия и една пара отгоре.
Когато се завърнали по домовете си, какво да видят: вместо орехи – шикалки и вместо вълна – мъх! И двамата разбрали, че хубаво са се излъгали, но никой не съжалявал, защото си били разменили нищо за нищо. Само онзи, който дал едната пара, отишъл да си я иска.
Като се научил другият, че оня иде за едната пара, легнал и се престорил на умрял. Жена му и децата му почнали уж да го оплакват. Но нали и оня бил хитрец – познал, че се преструват. Разтъжил се уж и той, па казал, че ще чака поне докато погребат умрелия. Роднините тогава решили да отнесат мъртвеца в църквата и да го оставят една нощ там, та дано неканеният гост си отиде. Оставили умрелия в църквата и си тръгнали, ала гостът казал:
– Аз съм търгувал с него, затова не мога да го оставя така, ще го пазя тази нощ!
Всички си отишли, а него оставили при умрелия. Среднощ крадци дошли в църквата да си делят крадените пари, защото знаели, че там е спокойно и има свещи. Живият, като ги видял, скрил се в олтара, а мъртвият си останал сред черквата. Крадците изсипали парите да ги делят, но имало и една хубава сабя, която трябвало да продадат някому.
– Аз ще я купя – обадил се един крадец, – но дайте да я опитам на този мъртвец дали реже хубаво.
Дали му я и той тръгнал към умрелия. Умрелият изведнъж скокнал и извикал:
– Братя мъртви, дръжте тези разбойници!
– Идем, идем – извикал другият от олтара и затропал, като че ли са наскачали много хора.
Разбойниците се изплашили, оставили всичко и избягали. Вместо тях останали хитрите приятели да делят парите. Като свършили делбата, онзи си поискал едната пара, ала другият не му я давал. Почнали да се карат. В това време крадците изпратили едного да види много ли са мъртвите в църквата. Този, като чул, че се карат за една пара, бързо се върнал и викцал: „Бягайте да бягаме! Мъртвите са толкова много, че от цял куп пари на всекиго се паднало едва по пара, а за едного и една пара няма, та се карат!“
Крадците избягали, а хитреците се помирили.

Кой каквото прави – на себе си го прави!

Кой каквото прави – на себе си го прави!

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
– Кой каквото прави – на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
– Знам, че туй, дето го приказваш – за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне – сложила отрова в тестото.
Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща.
Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:
– Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
– Земи я – рекла, – топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излезнал от селото. Поел по широкия път. Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийския син, яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините си кошари.
– Хей, дядо – поспрял коня си чорбаджийският син, – ти като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
– Да ти дам, сине – рекъл старецът и извадил питката от торбата. – Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
– Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга – нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.
Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се
– Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне и дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
– Нищо – отвърнал болният, – само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
– Кой ти я даде?
– Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
– Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави – на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой да слуша!

Дълъг живот, голямо богатство, много синове

Дълъг живот, голямо богатство, много синове

Докато Яо разглеждал забележителностите на Хуа, граничният страж го познал и се приближил с думите:
– О, Мъдрецо! Благословен да си! Дълъг живот за Мъдреца!
– Замълчи! – казал Яо.
– Нека Мъдрецът има много богатства!
– Замълчи!
– Нека има много синове!
– Замълчи!
– Как така? – попитал граничният страж. – Дълъг живот, голямо богатство, много синове са това, което всеки иска. Защо ти не ги искаш?
– Много синове – казал Яо – означават много тревоги. Голямо богатство означава големи грижи. Дълголетие означава дълго страдание в житейски беди. Всичко това пречи на усъвършенстването на Добродетелта. Затова не го искам.
– Преди – отвърнал граничният страж – те мислех за мъдрец. Сега виждам, че си просто благороден мъж. Когато Небесата ти пращат синове, положително са предвидили занятие за тях. Ако имаш много синове и те имат своите занятия, за какво трябва да се тревожиш? Ако притежаваш голямо богатство и го делиш с другите, какви грижи можеш да имаш? А колкото до дълголетието… Мъдрецът си намира подслон като пъдпъдък – без тревоги и борби. Той получава храна като новоизлюпено пиле от поддържащия всичко Път на Небето. Той преминава през живота като птица в полет, без да остави и следа. Когато империята следва Пътя, той участва в разцвета й. Когато тя загуби Пътя, той се оттегля и усъвършенства своята Добродетел. След много години доволен живот напуска този свят и яхва белите облаци. Никакви злини не го постигат. Свободен е от нещастия. Какви беди е изстрадал?
С това граничният страж се обърнал и си тръгнал. Яо го последвал.
– Почакай! – извикал той. – Искам да попитам…
– О, замълчи! – отвърнал граничният страж.