Белият кон

Белият кон

В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде…Веднъж, старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали :
– Ти си един нещастен глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал, сега щеше да имаш купища пари.
– Не отивайте толкова далеч – отговорил старецът – просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва ?
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем с ума си.
Но след 15 дни, конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.
– Старецът беше прав – започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.
– Не отивайте толкова далеч – пак отговорил старецът – фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга?!
Този път, хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав- 11 прекрасни коня, нима това не е благодат!
След една седмица, синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака. Хората отново започнали да говорят :
– Прав беше старецът. Това не е благословия, а нещастие.
– Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете, това благословия ли е или нещастие? Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае, дали това е благословия или нещастие? Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.
След няколко седмици, страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях никога няма да се върнат. Синът на стареца, обаче , останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:
– Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите – не знаем. Твоето е благословия.
Старецът отвърнал :
– Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моя син си е останал в къщи. Само абсолютът знае, дали това е благословия или нещастие…
Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност, пътешествието никога не свършва; завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път …

Приказка за мечката, и още нещо…

Приказка за мечката, и още нещо…

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Един човек отишъл за дърва наблизо до пещерата. Едното меченце излязло от пещерата, закачило се на един шипков храст и не могло да се откачи. Човекът го видял, домиляло му, та отишъл и го откачил от храста, отнесъл го в пещерата и пак започнал да събира дърва. Не щеш ли, мечката видяла, какво направил човека, отишла при него и му рекла:
– Ти ми стори голямо добро. Искаш ли да станем приятели?
Човекът се съгласил и се сприятелили. Било го страх, ала какво да прави, престрашил се и полека-лека станали голями приятели. Като си тръгнал, уговорили се, когато човекът идва в горатa да търси мечката, та да се виждат. Речено сторено.
Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила. На сутринта дърварят си тръгнал. Мечката го целунала и рекла:
– Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!
– Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. – Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам. Миришеш на лошо.
Човекът не помислил добре какво е казал, и не се досетил, че мечката я заболяло. Тежко й паднала тая дума, ала нищо не му казала, ами си подложила врата и се примолила:
– Я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!
Човекът се объркал и молил как ли не мечката да не я удря. Но тя не отстъпвала.
Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.
– По-силно, по-силно! – рекла мечката.
Той я ударил с брадвата и й направил голяма рана. Разделили се и всеки си тръгнал, като се уговорили пак да се търсят на това място.
Много пъти ходил след това човекът в гората, но нито веднъж не срещнал мечката. Чак след години, случайно я видял. Познали се, поздравили се, поговорили си, а когато си тръгнал човекът, мечката му рекла:
– Огледай добре, приятелю, ще видиш ли раната, гдето те накарах оная година да ме удариш?
Човекът разгърнал вълната на врата й – раната била зараснала и дори белег нямало.
– А бре, приятелю – рекъл човекът – то дори не се познава да е имало рана.
– А аз забравих за нея – казала мечката – но оная дума, дето ми каза тогава, няма никога да я забравя.

Така се е родила поговорката: “Лоша рана заздравява, лоша дума не се забравя“.