Усещане

Цветето е символ, но ако човек не го чувства е посредствено изразена романтика.

Двамата съседи и сиромашията

Двамата съседи и сиромашията

Живели двамина съседи. Единият богат – къщата му била пълна с имане, а другият – последен сиромах – с трън да се завъртиш в двора му, нямало какво да закачиш. Отишъл веднъж сиромахът и почнал да тропа на богаташката порта. Показал се богатият.
- Какво има? – попитал.
- Дошъл съм при тебе, да ме нахраниш и напоиш – рекъл сиромахът, – защото умирам от глад.
Богаташът се почесал по шията.
- За ядене – рекъл той – нямам нищо, но пиене ще ти дам. Хей там, под капчука, има цяла каца, пълна с дъждовна вода – иди пий колкото щеш.
Сиромахът навел глава и си тръгнал наскърбен към къщи. Както вървял, усетил подире си стъпки – тихи, котешки, неуловими. Обърнал се, погледнал назад – няма никой. Повървял още малко и пак усетил стъпките.
- Хей – спрял се сиромахът, – кой върви подире ми като сянка?
- Аз съм – отвърнал глас на невидим спътник.
- Че кой си ти?
- Сиромашията.
- Защо ходиш подире ми? – учуден попитал сиромахът.
- Защото си ми мил и драг – отвърнала сиромашията.
- Откога си тръгнала след мене, сиромашийо?
- От люлката.
- И докога смяташ да ме съпровождаш?
- До гроба! – отвърнала сиромашията.
Клетият човек въздъхнал дълбоко, но нищо не казал. Прибрал се вкъщи, взел мотиката, лопатата и – право на гробищата. Мълчаливо почнал да копае. Копал, копал, изкопал един дълбок трап. Седнал да си почине и тежко въздъхнал. Тогава една невидима ръка го докоснала по рамото и чул пак гласа на сиромашията:
- Защо ти е този трап?
- Решил съм да легна в него и да сложа край на живота си.
- И аз ще легна при тебе.
- Къде?
- В гроба.
- Влизай, щом като е тъй! – викнал зарадван сиромахът. – Влезе ли, сиромашийо? – попитал той подир малко.
- На дъното съм! – отвърнала сиромашията от трапа.
Тогава сиромахът грабнал лопатата и почнал да срива пръстта в гроба. Затрупал сиромашията и си отишъл.
Опретнал се, заловил се мъжката да работи и му провървяло. За година-две напълнил и той къщата си с имане. Богатият, като гледал как работите на съседа му се поправят, захванал да се пука от завист. Веднъж той го спрял на улицата и го заразпитвал какво се е случило.
Доскорошният сиромах му разказал как смогнал да натика сиромашията в гроба.
- Ти си я натикал – рекъл на ума си завистникът, – но аз ще я изровя и пак ще ти я проводя вкъщи!
И като нарамил мотиката, той отишъл също на гробищата. Провикнал се:
- Къде си, мари сиромашийо?
- Тука съм! – обадила се глухо сиромашията изпод земята.
Богатият изровил трапа и сиромашията пак излязла навън.
- Хайде сега – рекъл богатият, – скоро да идеш при стопанина си, защото той заглади косъма.
- Дума да не става – отвърнала сиромашията, – не ща!
- Защо?
- Защото аз толкова години вървях подире му, а той излезе неблагодарник и ме закопа в земята.
- А при кого ще идеш? – попитал богатият.
- При тебе. Ти ми стана мил и драг, тъй като ме изкопа от гроба.
И като се лепнала подир завистливия богаташ, сиромашията не го оставила, докато не го докарала до просяшка тояга.

Неволята

Неволята

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:
- Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се объхтах.
Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:
- Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?
- Не берете грижа – отвърнал бащата, – ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.
Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.
Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи:
- Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!
Никой не се обадил.
- Невольооо! – екнал още по-силно гласът на малкия. – Ела, че загазихме!
Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.
Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила бледна месечина.
- Бате – рекъл по-малкият брат, – то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака – навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.
- Как? – попитал по-големият. – То не е лесна работа.
- Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!
Речено-сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.
Откарали колата у дома си.
Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.
- Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.
Бащата се усмихнал и рекъл :
- Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

Кума Лиса и Ежко Бежко

Кума Лиса и Ежко Бежко

Някога си, било много отдавна, Кума Лиса и Ежко Бежко се сприятелили много. Те толкова се обикнали, че където отидела лисицата, и таралежът след нея; където е таралежът, там търси и лисицата. Веднъж лисицата рекла:
- Кумче Ежко, хайде да отидем в поповото лозе и да си хапнем грозде.
- Идвам, Кума Лисо, идвам – рекъл Eжко. – Само че, да ти кажа правичката, страх ме е да не попаднем в някой капан, че нощес съм сънувал лош сън.
- Ех, и ти, Ежко! – засмяла се лисицата. – От какво те е страх? Щом си с мен, няма защо да се страхуваш. Лъжи имам, колкото искаш. В кола можем да ги натоварим и да ни избавят от беда. А ти, Кумче Ежче, знаеш ли поне една лъжа?
Ежко Бежко се усмихнал:
- Аз, Кума Лисо, зная само трички и си ги пазя за черни дни.
- Е, хайде тогава, мили Ежко, тръгвай с мен и не се бой. Каквото ни дойде до главата, аз ще се оправям.
Таралежът се съгласил и тръгнали към поповото лозе. Влезли в лозето и започнали да ядат грозде. Като ходели от лоза на лоза, за да търсят по-сладко грозде, изведнъж – щрак – лисицата попаднала в капана.
Като се видяла заключена в капана, тя почнала да вика:
- Ох, горката аз! Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че загивам!
- Как, Кума Лисо? Че ти имаш лъжи с товари и сега от мен да искаш? Аз само трички си знам и ги пазя да черни дни.
Лисицата приплакала:
- Много знаех, Ежко, ама сега всички забравих. Кажи ми ти само едничка, да се спася.
Таралежът въздъхнал:
- Е, сега като дойде попът, ти се престори на умряла. Той ще те извади от капана, ще те удари няколко пъти, ще те хвърли на единия край на лозето, та да те вземе, като си тръгне вечерта за в къщи. Другото е близо до ума.
Като рекъл това, Ежко Бежко избягал в гората и се скрил, а Кума Лиса се престорила на умряла. Дошъл попът. Видял, че лисица се е хванала в капана, и извикал:
- А, падна ли ми най-после, пуста лисицо? Колко се мъчих аз, докато те докарам в капана. Всяка година ми береш гроздето, но сега баба попадия ще има да носи кожух през зимата.
Отворил капан, извадил лисицата, ударил я няколко пъти с една дебела тояга и я захвърлил накрай лозето, та да я вземе вечерта. Лисицата това и чакала. Щом попът я захвърлил и тръгнал из лозето, тя скочила и взела да му се подсмива:
- Ех, дядо попе, ще има да носи баба попадия лисичи кожух!
- Ах, ти пущино! Ще ми паднеш още веднъж на ръцете! – заканил се дядо поп.
Не минало много време, и лисицата пак рекла на таралежа:
- Хайде, Ежко, да отидем на гроздобер в поповото лозе.
- Кума Лисо, мила моя посестримо, ти забрави ли каква беда те сполетя. Не ти ли стига, че едвам се спаси тогава, ами пак искаш да крадем?
- Хайде, хайде, Ежко, забрави миналото. Да отидем да си хапнем грозденце.
Отишли. Тъкмо се промъкнали в лозето, и лисицата – щрак! – право в капана попаднала:
- Ох, кумче ежче, бързо ми кажи една лъжа, че ще загина.
- Е, Кума Лисо, една ти казах и ако сега ти кажа още една, какво ще остане за мен? Нали знаеш, че само три лъжи зная, а ти ги имаш с товари. Какво ще стане с мен, кога изпадна в неволя?
- Моля ти се, Еженце, братченце, помогни ми. Само ти можеш да ме спасиш от тоя железен капан.
Не изтърпял таралежът и рекъл на лисицата:
- Е, кумице, като дойде попът, ти пак се престори на умряла. Попът сега ще те върже хубаво, ще те натовари на колата и вечерта ще те отнесе в къщи. Ще те развърже, ще те остави навън – на стълбището или пред вратата – и ще влезе в къщи, да вземе нож да те дере. Ти тогава бягай из стълбите надолу и се оправяй.
Лисицата направила, както я научил таралежът. Дошъл попът и като видял умрялата лисица, рекъл:
- Сега вече няма да ми избягаш!
Отворил капана, стоварил няколко тояги по гърба на лисицата, вързал я здраво с едно въже и я хвърлили в колата. Вечерта отишъл в къщи, занесъл лисицата пред вратата, развързал я и влязъл в къщи да вземе нож. А дотогава лисицата не трепнала – преструвала се на умряла. Но щом усетила, че въжетата не й стягат краката, скочила и беж да я няма.
Излязъл дядо поп и що да види – от лисицата нямало ни следа.
- Пак ме надхитри пущината! – простенал попът. – Ама тя ще ми падне и друг път! Ще има да си плаща за тия лъжи!
След няколко дни лисицата пак поканила таралежа да ходят за грозде. Таралежът, сиромах, никак не искал да отиде, ама що да прави? Може ли да откаже на добрата си приятелка нещо? Съгласил се със страх и тръгнали. А този път попът обградил лозето с дълбок ров. Лисицата се поизсилила малко и прескочила рова. А какво да прави таралежът! И той си напънал силите и скокнал, ама право в дълбокия ров:
- Хайде сега, мила Кумичке Лисичке, кажи ми една лъжа, че загинах!
- Ех, Ежко, много знаех, ама ги забравих! – рекла лисицата.
- Е щом е така – рекъл Ежко Бежко, – ела поне да се опростим. Ела, кумичке, да се целунем за сбогом, че за мен няма да има вече спасение.
Лисицата се навела да я целуне Ежко, а той я прегърнал силно и я захапал за муцуната. И не щеш ли, точно по това време се задал и попът. Лисицата, като го видяла, спуснала се да бяга и измъкнала със себе си и Ежко Бежко, който здраво се впил за муцуната й. Лисицата бягала, попът след нея, тя бяга, той след нея, най-после успяла да се измъкне и да спаси и таралежа.
- Ах, пуста, пуста да останеш, лисичке – викал попът. – Не ти ли стига, дето идваш тук и ядеш най-хубавото ми грозде, ами си взела и торба този път? Но ти ще ми паднеш друг път, ще те убия, да знаеш!
- О, дядо попе, още веднъж ако ме хванеш, тогава да се похвалиш! – извикала лисицата и се скрила в гората.
Оттогава се разделили с таралежа и никога вече не се срещат. Щом я усети таралежът, прави се на кълбо и лисицата го подминава.

Мързеливият

Мързеливият

Имало един човек – много мързелив. По цели дни лежал под сенките, а децата му гладували и ходели от къща на къща да просят милостиня. Селяните, като минавали край него, спирали се и започвали да го хокат.
- Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам? Дигай се и тръгвай на работа!
- Работа ли е – не ми я хвалете! – отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна.
Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при селския поп.
- Дядо попе – рекъл, – опей ме и викай селяните да ме заровят жив.
- Защо? – попитал учуден попът.
- Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не дават. Всеки ден ме ругаят, задето не съм работел. Ще ида на оня свят – да си по-лежа спокойно.
- Може – съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го дигнат с носилото. Понесли го към гробището. Попът върви напред и клати кадилницата, а носачите – подире му. По пътя ги срещнал един работлив човек.
- Къде сте го понесли? – попитал той.
- На гробището, ще го ровим.
- Стойте, тъй не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали?
Носачите му разправили как стои работата. Трудолюбивият се позамислил и рекъл на оня в носилото:
- Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито за да имаш хляб, додето припечелиш нещо.
Мързеливият се понадигнал и попитал:
- Ами мляно ли ще го дадеш?
- Хубава работа! Ще ти го дам немляно.
- Тогава носете ме – обърнал се той към двамата носачи – в гробпщето. Не е за мене такова жито. Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам в къщи, че да го меся, че да го пека, че да го ям – дълга и широка работа. По-добре в гробището!
Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спуснали живия човек вътре. Затрупали го с пръст, но му сложили една тръба от устата навън – да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата над купчината и си отишъл заедно с гробарите.
През нощта работният селянин си рекъл: „Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гробището“.
Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил живозакопания с една мотика.
- Ставай! – сритал го той.
- Кой си ти? – стреснал се от сън закопаният и скочил.
- Аз съм дяволът – отвърнал рогатият. – Днес, като делихме душите на починалите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам – ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един нажежен казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане.
Мързеливият се разтреперал.
- Каква работа има за мене? – попитал той.
- Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада камъни. Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай! Додето съмне, искам камъните да бъдат горе.
Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъни. Носил, пъшкал, препъвал се, падал, ставал, целият потънал в пот. Като ги пренесъл, при него пак дошъл преоблеченият с камшик в ръка.
- Ела сега да ти платя! – рекъл му той и го вързал за едно дърво, плюл си на ръцете и започнал да го бие с камшика. Като го напердашил хубаво, рекъл: – Дяволът тъй плаща на слугите си! Влизай сега пак в гроба! – и го повлякъл към трапа.
Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две-три лопати пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният, като дошъл на себе си, пошавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, скочил от гроба и – беж към село. Отишъл си в къщи запъхтян, грабнал една секира и се втурнал към гората. Почнал да сече дърва. Минал край него един селянин и го поздравил:
- Добър ден, брате! Какво ново-вехто носиш от оня свят?
- Остави се – отвърнал мързеливият, – не е за разказване, товарят те с камъни цяла нощ, а за награда почват да те бият, додето ти наместят кокалите!
- Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? – попитал селянинът.
- Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дявола ратай не ставам.
И продължил да сече.

Момък и три самодиви

Момък и три самодиви

Имало едно бедно момче, сираче. Родителите му оставили само един железен топуз. Милостиви хора го прибрали и го отгледали. Но и те били бедни, едва се прехранвали. Когато момчето станало на седем години, почнало да се главява ратай по къщите – колкото за един хляб. Като ходело често по гората и гледало как ловците се връщат кой с два-три заека, кой с вълк или лисица, кой с някоя сърна или дива коза – много му се искало и то да стане ловец. Но си нямало никакво оръжие освен топуза. Докато пасло овцете или говедата, то се учело да мери с железния топуз – удряло по дърветата, по скалите, по някой заек, когато побегне изпод храстите, и се научило толкова добре, че започнало да улучвала без грешка. Ръката му станала толкова изкусна, че поваляла дори и птица, както си лети.
Когато поотраснал, момъкът решил да иде в друго царство да си търси хляба. Вървял по пътя през полета и гори и се хранел с лов. Като минавал през една планина, срещнал го друг момък.
- Добър ден, побратиме.
- Добър ден.
- Здраво-живо, как си?
- Слава богу, добре, а ти?
- И аз съм добре, но нямам работа и съм тръгнал да си търся.
- Ами имаш ли занаят?
- Аз съм овчар и говедар, от полска работа също разбирам, пък и по лов ходя. С този топуз, където замеря, все удрям. А на тебе какъв ти е занаятът?
- Моят занаят е да суча въжета от пясък.
- Не е лош занаят. Ако искаш, да вървим заедно да дирим работа.
- Бива – рекъл оня.
Продължили през планината. Срещнали по-натам трети момък; и той бил тръгнал да търси работа. Той пък умеел да прави вретена. Вървели, приказвали си, докато се мръкне. Гладни били и тримата, никой нямал хляб. Спрели се на едно заветно място да преспят.
- Вие останете тука – рекъл тоя с топуза, – наберете дърва и запалете голям огън, а пък аз ще се обиколя гората, дано уловя някакъв дивеч, та да вечеряме.
Останали двамината и наклали огън, а ловецът навлязъл в гората. На едно място видял сърна; замерил я с топуза и я убил. Довлякъл я при огъня, одрали я, опекли я и се наяли добре. Легнали да спят. На сутринта ловецът ги събудил и пак тръгнали. Надвечер стигнали до един висок връх и оттам се полето се виждало като на длан. В полите на планината съзрели къщурка. Те побързали, докато не е мръкнало, да слязат от планината, като се надявали, че ще намерят хора. Влезли и никого не намерили.
- Хайде, побратиме – рекли двамата на ловеца, – ти се поразходи, дано убиеш дивеч, а ние ще накладем огън в огнището.
Ловецът излязъл по полето, убил два заека и ги донесъл. През това време побратимите му наклали огън и се разшетали из къщи – да видят какво има. Намерили един котел, няколко паници, лъжици, дребна покъщнина. Когато дошъл ловецът със зайците, те му показали покъщнината и рекли:
- По всичко се вижда, че тука живеят хора. Но къде са сега? Да останем два-три дена в тая къщурка – да си починем и да видим кой е стопанинът й.
Вечеряли и си легнали си. На другия ден ловецът рано-рано тръгнал по гората и убил един елен; одрали го, нарязали го на късове и закачили късовете на тавана. Ловецът тръгнал пак по гората, другият рекъл да наобиколи наоколо, за да разбере има ли наблизо град или село, а третият налял в котела вода от един извор наблизо, разпалил огъня и сложил месото в котела да ври. Дошло пладне, но другарите му още не се връщали. На вратата се показала една баба – грозна, суха, пъпчива.
Бабата влязла, поогледала се и рекла:
- Нещо на хубаво мирише, синко. Ти трябва да си сготвил добър обед. Я ми дай, моля ти се, да хапна малко, че съм прегладняла.
Той взел една паница и се навел над котела да сипе на бабата гозба, но тя го ударила три пъти по главата и той паднал в несвяст. Когато се свестил и погледнал наоколо, бабата си била отишла, а котелът бил празен – бабата била изяла всичкото ядене. Дошли другарите му и той им разказал какво се случило.
На другата сутрин останал да готви другият, а двамината излезли. По пладне бабата пак дошла и пак поискала гозба. И вторият момък се навел да й сипе, тя и него ударила, той паднал, а бабата изяла гозбата и си отишла. Върнали се другарите му тоя ден по-рано; намерили го, че лежи в несвяст на земята. И той не могъл да каже нито отде е дошла бабата, нито накъде е отишла.
На третия ден ловецът рекъл на двамата побратими:
- Вие вървете днес, където ще вървите, а мене оставете да готвя. Чудя ви се на ума как може една вещица да повали такива мъже и да изяде цял котел гозба, а вие нищо да не видите.
Двамата излезли, а той останал, запалил огън, нарязал месо, сложил го в котела и оставил гозбата да ври. Когато се сготвило ястието, свалил го от огъня и седнал да чака другарите си. Точно по пладне вратата се отворила и се показала бабата. Очите й били като на змия, без клепачи, жълти и неподвижни; кожата й била сбръчкана като на костенурка, ръцете й били дълги и сухи, само кости, с дълги нокти – като на орел.
„Това не ще да е баба – си помислил ловецът и приготвил топуза. – Сигурно е ламя, която денем се преструва на човек, а нощем ходи да яде хората и да пие кръвта на добитъка.“
Бабата се примолила и на тоя момък да й даде гозба. Той взел в дясната си ръка топуза, а в лявата една паница и се навел уж да гребне ястие, но очите му били все в бабата. Тъкмо мръднала тя с вдигната юмрук към него, той извадил топуза, праснал я по челото и я пребил. После я хванал за крака, измъкнал я навън, я довлякъл до една долчинка и я оставил там. След това се върнал да чака другарите си. След малко и те дошли.
- Е, как е, побратиме? – запитали го двамината още отдалеч. – Има ли с какво да ни нахраниш?
- Ще се намери – рекъл им той. – Има да ядете, има и да остане.
Те влезли в къщурката, гледат – гозбата неначената. Почудили се. Той им разказал какво било станало.
След като тримата побратими се наобядвали, двамата легнали в къщурката да поспят, а ловецът излязъл отвън и легнал под сянката на едно дебело дърво. Както си лежал, небето се смрачило откъм оная страна, където било долчето с убитата ламя. Юнакът си понадигнал главата да погледне какво става и видял, че натам отиват три хубави девойки. Той се скрил зад дървото – да разбере какво ще правят. Момите стигнали до долчинката, навели се над ламята, вдигнали я и я понесли. И трите моми били хубави, но третата била най-хубава: като слънце й светело лицето. Те понесли бабата към планината, а момъкът се промъквал след тях. Минали полето, навлезли в гората, почнали да се катери по една пътека между скалите. Момите все вървели и носели убитата ламя. Дълго ходили по планината, докато стигнали до билото; оттам се спуснали в една гора с много високи дървета и отведнъж изчезнали, като че потънали подземи. Юнакът се почудил, огледал се насам-натам: момите ги нямало – сякаш земята се била разтворила и ги погълнала. Той стигнал на онова място, където ги бил видял за последно, и сред буйни дървета забелязал малка пещера, цяла обрасла с бурени и къпинак. Влязъл в пещерата и видял капки кръв. Разбрал, че оттам са минали момите с ламята. Походил малко навътре и отведнъж зейнала широка дупка – право надолу, като кладенец. Погледнал юнакът в дупката: тъмно, нищо се не вижда. Върнал се. Другарите му вече се били навечеряли и се готвели да си легнат. Хапнали надве-натри и си легнали.
Сутринта станали на ранина. Когато се приготвили да тръгнат, ловецът им рекъл:
- Ние се наговорихме да търсим работа, но вие не знаете каква хубава работа ни се е отворила, стига да успеем да я свършим.
И той им разказал всичко, що бил видял миналия ден. Те настояли веднага да ги заведе. Дошли до пещерата и видели дълбоката дупка.
- Ето – рекъл той, – побратими, в тая дупка изчезнаха трите моми. Хайде сега да намерим начин да влезем и ние.
- Тя е лесна – казал единият. – Аз ще усуча въже от пясък, а другаря ни, който е майстор на вретена, ще издяла чекрък, за да навием на него въжето. Ще спуснем едного – да види докъде води дупката и какво има долу.
Когато въжето и чекръкът били готови, почнали да се карат кой да влезе. Хвърлили жребий: паднало се тоя, който бил изплел въжето. Отвивали, отвивали, но и половината въже не били отвили, когато онзи в кладенеца почнал силно да клати въжето, те разбрали, че работата му е опасна, и го изтеглили навън. Той бил цял побледнял от страх и треперел като лист.
- Какво има вътре? – запитали го побратимите му. – От що се уплаши?
- Оставете се! – рекъл той, като дошъл на себе си. – Една мрачина вътре – страх да те обземе: нищо не се вижда. Тъкмо почна под мене да свети – като запърхаха под мене ония страшни крила: змей ли беше, ламя ли беше, не разбрах.
- Тъй ти се е сторило – рекъл тоя с топуза. – Я да хвърляме жребий, да видим кой да влезе втори!
Хвърлили жребий, паднало се на вретенаря. Спуснали го. Но и той бързо заклатил въжето, та трябвало да го изтеглят. И той се бил цял разтреперил – побледнял, пожълтял, зъбите му тракали от уплаха. И той почнал да разказва:
- Страшно, страшно! Като се изви нещо като ледена вихрушка, завъртя ме и почна да ме дърпа надолу! Аз се мъча да разклатя въжето, онова ме дърпа, та цял съм се вцепенил, не мога да се помръдна. Струва ми се, че сто лами се бяха наловили една за друга и ме теглеха надолу, добре, че ме извадихте!
- Какви лами, какви змейове! – викнал тоя с топуза. – Страхливци сте вие, и това си е! Я ме вържете, дръжте здраво въжето и ме спущайте! И чак когато усетите, че го поклатя три пъти, тогава ме изтеглете!
Вързали ловеца и го спуснали. Той стигнал долната земя. Развързал се и тръгнал да види къде се намира. Гледал и се чудел: едно поле равно, широко и зелено, само цветя и трева. Цветя, каквито нямало на горната земя, и трева – висока до пояс. А по-натам – високи, хубави дървета, птици пеят. Той гледал и се чудел:
- Къде съм попаднал? И тука грее слънце като горе. И тука зреят плодове, пеят птици, растат буйни дървета и хубави дъхави цветя. Кой да си помисли, че под тая планина имало земя, по-хубава от нашата!
Юнакът стигнал до едни високи дървета и отведнъж видял три моми, че плачат над един пресен гроб. Щом го видели, скочили и се разтреперили от страх.
- Не бойте се, хубави девойки! Не съм дошъл да ви убивам, ами да ви взема със себе си. Ние сме трима побратими, а вие – три сестри, всеки от нас ще си вземе за жена една от вас. Ако се спуснете да бягате, ще ви стигна: няма да ми убегнете! Елате с добро!
И той повел момите към въжето. Вързал най-напред най-старата и заклатил въжето три пъти, ония отгоре го изтеглили. Гледат: една хубава мома. Почнали да се карат кой от двамата да я вземе: толкова им харесала. Единият викал:
- Моя ще бъде, защото аз въртях чекръка.
Другият викал:
- Моя ще бъде, защото аз дърпах въжето нагоре: на мене ми беше по-тежко.
Тогава момата рекла:
- Долу стоят сестрите ми. Спуснете въжето и ги изтеглете или ме спуснете обратно, защото аз не се деля от сестрите си.
Двамата побратими спуснали въжето, юнакът вързал по-малката сестра и те я изтеглили из дупката. Тя била по-хубава от сестра си. Побратимите забравили първата и почнали да се карат за тая.
Карали се, докато двете сестри им се примолили да спуснат въжето, за да изтеглят и най-малката сестра.
Теглили, теглили, изтеглили я. Но тя била най-хубава от трите и побратимите почнали да се карат сега за нея. И единият искал да я вземе, и другият. А тя рекла:
- Юнаци, когато останах сама на долната земя, след като бяхте изтеглили сестрите ми, юнакът, който ги беше вързал с въжето една по една, ме прегърна и запита искам ли да му стана жена. Аз му казах, че искам. Недейте се кара за мене: аз няма да бъда на никого от вас, защото съм дала дума на другаря ви. Пуснете въжето и изтеглете юнака: нека той отсъди коя чия ще бъде!
Но побратимите не искали и да чуят. Единият викал: „Моя ще бъде!“ – и я дърпал към себе си, а другият настоявал: „Моя ще бъде!“ – и го блъскал, за да му я отнеме, а юнакът в долната земя чакал да му спуснат въжето, но никакво въже не се показвало.
Стъмнило се, юнакът все чакал, но побратимите му не спускали въжето. Той преспал там, където бил, защото не знаел накъде да върви в тъмнината. Като изгряло слънцето и въжето още не се показвало, момъкът разбрал, че другарите му са го излъгали. Нямало защо да седи напразно и да чака. Тръгнал по ливадите, накъдето му видят очите; ходил цял ден, ял плодове, но никъде не видял извор, поточе или река. Жаден бил, а нямало вода за пиене. Никъде по пътя си не срещнал село или град, дори не могъл жив човек да види – да го запита на коя земя се намира. Тъй вървял юнакът и по мрачина, докато капнал от умора, стигнал най-сетне до един извор, навел се над него, но не могъл да види вода. „Тоя извор ще да е сух“ – помислил и понеже бил много уморен, легнал да спи. В сухия извор се събирали по среднощ на приказка дяволите. И тая нощ се събрали, глъчката им била толкова голяма, че момъкът се събудил, но като чул страшни гласове, се престорил на заспал.
Един стар дявол рекъл:
- Ей сега, като минавах отгоре, за да вляза тук, прескочих един заспал човек. Той не е като тукашните. Знаете ли го откъде е?
Един млад се обадил:
- Аз го видях преди един ден как влизаше през пропастта от горната земя в долната.
- Малко знаеш – обадил се друг. – Аз знам, че на него е съдено да убие халата, която не дава на тукашните хора да си наточат вода от езерото.
- Знаеш зер – присмял му се старият дявол. – Как ще убие халата, когато тя е с четиридесет глави? Толкова големи юнаци е затрила вече. Отрежат ли й една глава, наместо нея мигом израстват десет.
- Ще я убие – рекъл пак оня. – Ако я удари в тила, зад четиридесетте глави, тя няма вече и да шавне.
Тъй си приказвали дяволите до потайно време, а после сухият извор онемял и момъкът заспал. Щом се съмнало, той станал и продължил пътя си. Към пладне стигнал до висок хълм, от който се виждала цялата околност. Оттам съзрял едно езеро, а близо до него хубав град, стегнат с висока каменна стена. Вгледал се той в езерото и видял всред водата едно страшно, многоглаво чудовище. „Това ще да е оная хала – помислил си юнакът, – за която приказваха тия в сухия кладенец.“ Той побързал да слезе от хълма – да не го види халата – и почнал да обмисля как да я изварди, та да я удари по врата, отдето се разклоняват четиридесетте й шии. Както вървял замислен, видял една много стара баба. Тя се подпирала с тояжка и вървяла към хълма. Той се запътил насреща й и рекъл още отдалеч:
- Добра среща, бабо.
Тя си вдигнала главата, погледнала зачудено юнака и му направила знак да мълчи. Сетне го уловила за ръката и като го отвела доста надалеч, рекла му:
- Вика ли се тъй? Ами ако те чуе халата? И тебе ще изяде, и мене!
А той попитал бабата:
- Щом се боиш от халата бабо, защо си тръгнал към хълма?
- Ех, синко – рекла старата, – ти мене не гледай! Видял ли си някъде човек по тия места? Всички са се изпокрили, страх ги е от халата. Но на нас ни е казано, че ще дойде юнак от горна земя – и той ще я убие. Четиридесет дена стана вече, откак е запръхтяла тая пуста хала по тия места: никому не дава да се приближи до езерото – вода да гребне, всички напада и разкъсва. Колкото юнаци се опитваха да й се изстъпят, все ги разкъса. Колкото моми и жени дойдоха с менци да си налеят вода не се върнаха. Ти знаеш ли, че ние вече четиридесет дена само сълзи пием? Но тая нощ ни се каза, че юнак от горната земя бил слязъл – той щял да затрие халата. Аз съм дошла да го чакам, та щом се вести, да го отведа при царя; той му е приготвил кон и оръжие.
- Е хайде, бабо – рекъл момъкът, – да идем при царя: аз съм дошъл от горната земя.
- Не ми се вярва – рекла бабата – да си ти. Оня юнак е убил ламя, а ти с какво ще я убиеш: нямаш оръжие.
- Я ме води, бабо при царя! – викнал момъкът. – Аз убих ламята и трите й дъщери дойдоха да си я приберат. Заровиха я тук – на един ден път от този хълм, – а аз ги вързах и въжето ги изтегли на горната земя.
Като чула това бабата, повела юнака към една пещера отстрани на хълма: оттам се влизало в дълъг подземен проход, който извеждал право в двореца. Стигнали до едно желязна врата. Бабата потропала с тояжката си, вратата се отворила и те се намерили в двореца. Притекли се царедворци и стражари да ги посрещнат. Отвели юнака при царя.
- Този е – рекла бабата, – царю честити, юнакът от горната земя.
Царят бил белобрад старец. Той погледнал юнака в очите и казал на царедворците, които били наоколо:
- Той ще да е.
Всички царедворци се поклонили на непознатия юнак. После го завели в една широка стая – да си избере оръжие. Той гледал, гледал, но нищо не взел, защото знаел да върти само своя топуз. На излизане се загледал в един голям лъскав щит от сребро; щитът бил толкова лъскав, че в него се оглеждала цялата стая, с всичко, що имало в нея. Юнакът си помислил малко, взел щита и го изнесъл. Когато отишли при царя, момъкът казал:
- Оръжие за мене тука няма, но и това, което имам, ми стига. Ще ми дадеш само тоя щит, без него не мога.
Взел щита, минал пак през подземието и излязъл на хълма, като си криел лицето с вдигнатия щит – да го не види халата. Но по това тя време спяла край езерото. Юнакът сложил щита на брега – тъкмо срещу слънцето – и се свил зад него. Сребърния щит блестял толкова силно, че халата се пробудила от блясъка и се хвърлили към лъскавия кръг. В него тя видяла своето отражение и помислила, че срещу нея излиза друга многоглава хала. Разлютила се и от очите й започнали на изскачат искри, а от устата – буйни пламъци. Дръпнала се назад халата, дръпнала се и другата, приближила се напред – и другата се приближила. Халата се ядосала още повече, кипнала от злина и си събрала главите, за да се хвърли върху другата хала. Когато юнакът видял, че тилът на халата се показал, подал се иззад щита, замахнал силно с топуза и ударил чудовището. Халата ревнала толкова силно, че дори каменните стени на града се разклатили. Сетне паднала мъртва в езерото, то се развълнувало, а вълните пръснали толкова надалеч, че опръскали хората, които гледали от крепостните стени.
Юнакът приближил и изтеглил убитото чудовище от езерото – да не размъти с кръвта си водата – и се върнал в града. Като го видели, че наближава към стените с топуза и щита, царят и царицата заповядали да отворят желязната врата. Всички го срещнали с радостни викове и му се поклонили. Царят и царицата слезли от колесницата, царят прегърнал момъка и му рекъл пред всички сбрани:
- Сам бог те е пратил, синко, от горната земя – да ни отървеш от тая проклета хала. Ти спаси цялото ми царство. Ела сега с мен в двореца на гости. Аз ще те направя пръв в царството, все от дясната ми страна ще седиш.
И той качил юнака в колесницата – да седне от дясната му страна – и потеглил към двореца. Като стигнали, царят поръчал да донесат на юнака най-хубавата премяна – да се облече, както прилича на пръв царедворец. Сетне свикал всички големци на угощение в чест на момъка. Но юнакът стоял натъжен и замислен. Царят го попитал защо не е весел, а той рекъл:
- Всичко е хубаво, царю честити, но една голяма грижа имам. Тежка работа ме чака на горната земя. Трябва да се върна, само че не зная как.
Царят отвърнал:
- Оттук до вашата земя друм няма. Но все ще се намери средство да отидеш. Аз имам брат, от мене два пъти по-стар, той е цар на животните по тая земя: него ще питаме.
И царят пратил бързоходци да отидат при брат му и да го повикат. Онзи бил побелял старец, брадата му стигала чак до земята, от старини не можел вече да ходи, та го крепели четирима души. Ослепял бил и чувал толкова слабо, че хората му говорели с волски рог в ухото.
- Кой ме вика? – запитал той, щом влязъл. – Не ви ли е грях да ме тревожите?
- Прощавай, брате! – рекъл му царят. – Важна работа ме кара да те викам. От горна земя е дошъл голям юнак, той уби халата, която ни пречеше да черпим вода, и сега иска да си отиде, а не знае как да се изкачи на горната земя.
Царят на животните рекъл:
- Навръх планината, където живея аз, има два луди овена: един чер и един бял: те се бият, та земята се тресе. Когато се ударят с челата, белият полита чак до горната земя, а черният – чак до тая под нас. Ако юнакът успее да се хване за белия овен, той ще го отнесе на горната земя.
Момъкът се сбогувал с царя и тръгнал с брата му. Старецът живеел навръх една висока планина, в пещерен дворец. На тая планина имало широка поляна, отстрани на поляната се спускали стръмни пропасти, дъното им не се виждало. На тая поляна се биели двата овена. Царят на животните извел момъка на поляната, дал му една миризлива трева и му казал:
- Когато видиш, че слезе белият овен, ти ще му хвърлиш тревата и като почне да яде, ще се пъхнеш под него и ще се вкопчиш за вълната на гърба му. Но недей се лъжи да се качваш на гърба му, нито пък си подавай главата, защото, като почне да се бие с черния овен, от рогата и от устата му излизат пламъци, ще изгориш. Дръж се здраво за руното му и той ще те отнесе на горната земя. Като полети нагоре, той ще усети, че му тежи нещо, и ще рече: „Каквото има на мене, да падне!“, но ти не се отпускай, а щом стигне на горна земя, овенът ще рече: „Каквото има на мене, да се държи!“ – ти тогава се пусни.
Юнакът взел тревата и легнал сред поляната. Излязъл белият овен – едър като вол, бесен от сила, с пламтящи рога, руното му блестяло като сребро. Когато се разтичал по поляната, планината се разтърсила. Овенът видял човека и полетял право към него – да го стъпче, но като приближил, юнакът подал тревата и овенът почнал да яде. Тогава от устата му излязла пара – гъста като бяла мъгла – и покрила всичко наоколо. Юнакът се пъхнал под корема на овена и здраво се уловил за дългото му руно. След малко се задал и черният овен: и той бълвал пламъци, пръхтял и разтърсвал с тропота на нозете си планината. Двата овена полетели един към друг и се ударили толкова силно с челата си, че се чул гърмеж – сякаш се пука скала, юнакът едва се задържал. След това овните отведнъж отскочили един от друг: черният полетял надолу, а белият – нагоре. Юнакът чул силен рев: „Каквото има на мене, да падне!“, но се хванал още по-силно за руното. Полетът нагоре бил много бърз: малко след това се чул втори рев: „Каквото има на мене, да се държи!“ – и юнакът се пуснал. Когато се опомнил, видял че лежи навръх на една висока планина: тя била същата, в която бродил преди няколко дни със своите побратими. Овенът ни се чул, ни видял: той се бил върнал в долната земя.
Юнакът станал и се запътил да търси другарите си. Скоро ги намерил, защото като походил малко, чул отдалече гласовете им: „Моя е, аз ще я взема!“, „Не е твоя, моя е! Аз ще я взема!“ Момъкът доближил до мястото, откъдето се раздавали гласовете, и видял, че двамата му побратими стоят до кладенеца и се карат за най-малката мома. Тя седяла на тревата вън от пещерата и плачела. Щом го видяла, макар че бил облечен с дрехи от коприна и сърма, украсени с бисер и скъпоценни камъни, момата го познала и надала радостен вик, но той й дал знак да мълчи и влязъл в пещерата. Побратимите му не го познали. Помислили, че това е царят на оная страна, тръгнал по лов, и щом го видели, гузно млъкнали и се разтреперили от страх. А той им викнал с престорен глас:
- Кои сте вие и защо надавате тия викове? Защо се карате като луди? Пропъждате лова наоколо.
Като се обърнал и видял момите, че плачат, още по-строго извикал:
- Какви са тия моми и защо плачат? Вие сте им направили някаква злина. Защо мълчите? Отговаряйте по-скоро или ще ви взема главите и на двамата!
Тогава един от побратимите се осмелил и казал:
- Царю честити, ние двамата намерихме тия моми тук, в пещерата. Най-малката ни най-много харесва, за нея се караме. Всеки иска да я вземе за жена.
- Аз като цар на тая страна ще отсъдя кому се пада момата по право. Турете си и двамата ръцете ей на това дърво!
Те си сложили ръцете на дървото, а момъкът бързо замахнал с топуза и разцепил дървото дотолкова, че да стисне като с клещи ръцете им чак до лактите. Те почнали да се извиват като змии и да пищят, а той им рекъл:
- Ще стоите тука, докато дойде онзи ваш побратим, когото спуснахте на долната земя, да ви извади ръцете.
Те го познали тогава и почнали да му се молят да ги освободи, а той им рекъл:
- Толкова време се карахте вие двамата за чужда мома. Другарят ви се беше намерил в чудо, като чакаше да спуснете въжето, за да го извадите, а вие не си и спомнихте за него. Сега аз имам работа: отивам да се женя за най-малката мома, а след това ще вървя да търся момци за двете си балдъзи. Чак след като оженя и тях, ще дойде ред да помисля за вас.
И като рекъл това, юнакът повел със себе си трите моми.

Твърдушка, Мекушка и Сладушка

Твърдушка, Мекушка и Сладушка

Една бабичка отишла в гората да си събере дръвца. Срещнал я един гладен вълк и й рекъл:
— Бабо, ще те изям! Много съм гладен!
— У-у, синко, недей ме изяжда! Аз съм стара и месото ми е кисело и жилаво. Докато ме изядеш, ще си изкъртиш зъбите. Но щом си толкова гладен и не можеш да ходиш на лов, то слушай: аз имам три дъщери. И трите са млади, хубави, стройни като тополки, румени и червени като узрели череши.
— Ох, мари, бабо, не ми разправяй за тях, че видиш ли, устата ми се напълни с плюнка. Ето, сега ще те изям, защото вече ми причерня пред очите! — изскимтял вълкът.
— Стой, Вълчо, не бързай! — говорела кротко бабата. — Та тия три мои момичета се казват и с хубави имена: Твърдушка, Мекушка и най-малката Сладушка. Ако ме оставиш сега да си отида, обещавам ти една от тях, която си избереш. Ела довечера по тъмно, за да не те усетят кучетата, и вземай каквото ти душа иска.
Вълкът повярвал, пооблизал се и заминал. Бабичката си набрала набързо дърва, метнала ги на гърба си и дим да я няма. Отишла в къщи и разказала на дъщерите си какво е уговорила с вълка.
— Ама вие да не се боите, милички — говорела бабата. — Аз му казах така само и само да се отърва от него, че какъвто беше гладен, схрускваше ме, докато се обърна. Сега приберете всичко от двора и да заключим вратата, че той ще дойде, щом се мръкне. Така му казах — мръкне ли се, идвай, да не те усетят кучетата и овчарите!
Момичетата излезли на двора и прибрали къде що имало — дрехи, тикви и други работи, — заключили вратата, вечеряли и легнали. Бързали да угасят светлината, та дано вълкът не познае тяхната къща. Но още не заспали, и вълкът се примъкнал в техния двор, поразвъртял се насам-натам, да няма кучета, и почукал на вратата:
— Бабо, бабо-о-о, отвори ми!
Бабата попригушкала Сладушка до себе си и мълчала.
— Бабо, бабо-о-о, отвори ми! Дойдох да ми дадеш Твърдушка!
Бабата се позасмяла в тъмното и отговорила:
— Твърдо е баба подпряла!
— Мекушка, бабо, Мекушка!
— Иди си, Вълчо, иди си! Твърдо е баба подпряла и меко си е постлала!
— Бабо, бабоо, дай ми Сладушка!
— Бягай, Вълчо, ще те насетят кучетата! — подвикнала бабата. — Яка ти кожа, ако те хванат! Баба си е твърдо подпряла, мекичко си е постлала и сладичко си заспала!
Разбрал вълкът хитрините на бабата, но нямало какво да прави. Тръгнал си, па му хрумнало на ум да се скрие в едно купище царевица, което било пред вратата. Мушнал се в купището и само опашката му останала отвън.
Някъде посред нощ, когато пропели първи петли, бабичката рекла да стане, та да побели царевици, и подвикнала на дъщерите:
— Хайде, ставайте, петлите пропяха! Снощи рано легнахме от тоя пусти вълк, но сега да побелим царевица, че ще ни се смеят съседите — всички прибраха царевицата, а само нашата стои по двора.
Девойките не пускали майка си:
— Леж, мамо, може вълкът да лежи на двора и да ни разкъса!
— Ха, вълкът си няма друга работа, че ще лежи на нашия двор да ни чака! Че и той душа носи, и неговият живот си му е мил! Къде ще се остави всред село да лежи, че да го насетят кучетата! Хайде, хайде, ставайте! Стига сте се прозявали!
И излязла бабата навън и право на купището с небелена царевица. Тя съзряла опашката на вълка, ама помислила, че дъщерите й са забравили хурката, та подръпнала опашката, мърморейки: „Виж ги ти, пустите момичета! Аз им рекох да приберат всичко, а те забравили хурката!“ И като дръпнала вълка за опашката, той скочил и я разкъсал на парчета!

Добрият урок

Добрият урок

Едно време всички животни шетали по земята свободно. Човекът не ги преследвал, те ходели на воля и си живеели добре.
Веднъж човекът отишъл да оре. Орал що орал, станало пладне и той пуснал воловете да починат и попасат трева, па легнал да дремне малко. Докато спал орачът, минал вълкът, изял единия вол и се излегнал сит и щастлив на ливадата. Орачът се събудил, видял каква беда го сполетяла, отишъл и хванал вълка, та го впрегнал в ралото. Така орал орачът през целия ден — с един вол и с един вълк. Волът, понеже си знаел работата, ходел кротко в браздата и теглил ралото. А вълкът, научен да живее на свобода и безгрижно, искал да се измъкне из ярема, та се дърпал насам-натам, спирал се без време и орачът го биел с остена и бол с железен бод. Поорал така човекът докъм залез слънце, мушил с копралята си вълка и тоя най-после паднал обезсилен в браздата.
— Видя ли — рекъл орачът — колко си по-слаб от вола и не можеш да теглиш ралото? Отсега нататък волът винаги ще те муши с роговете си, а ти да бягаш от него и отдалеч да му правиш поклон!
След това орачът изпрегнал вълка, изгърбил го силно още два-три пъти с остена и си отишъл.
Оттогава, та и до днес вълкът никога не напада на вол. Той удавя кон, овца, агнета, магарета, но вол — никога! Щом види вол, бяга далеч от него, защото го е страх да не го впрегнат пак да оре.

Котката и глупавите селяни

Котката и глупавите селяни

Един търговец, като ходил по търговия, намерил котка на пътя, изгладняла и много слаба. Той я взел, да се не мъчи. Вечерта стигнал в едно село. Там имало много мишки. Той останал да спи в една кръчма, пуснал котката и тя издавила всички мишки.
На другия ден селяните се събрали в кръчмата, да пийнат по някоя чашка и друга, и гледат: никаква мишка не се показва, а друг път имало толкова мишки, че се качвали на масата, ближели от чашите им. Те попитали кръчмаря какво е направил, та няма мишки.
— Напоих ги с вино, та се успаха — засмял се кръчмарят.
После им разказал за търговеца и неговото животно,
— Бре, че това е добър ловец! Де да има да си купим такова животно, та да изчисти селото ни от мишки.
— Да ви продам тази — рекъл търговецът. — Ала много струва.
— Колко искаш? — почнали да се пазарят селяните.
— Ами затрупайте я с пари, колкото излезе, толкова.
Селяните се съгласили. Извадили пари и почнали да затрупват котката. Тъкмо вече я претрупали, и търговецът я поповдигнал малко, те още хвърляли и я затрупали. Тогава търговецът вдигнал опашката нагоре и рекъл:
— Ето, това затрупайте. То най-много й трябва при ловуването.
Селяните дали едни дисаги пари, търговецът си тръгнал и оставил котката. А селяните, нали били глупави хора, поразмислили се след малко, че не са попитали търговеца с какво да я хранят. Спуснали се да го гонят, а той, като ги видял, помислил, че го гонят за парите, че ги излъгал, и бутнал коня да бяга. Той бягал, селяните след него, той бяга, селяните след него, хем тичали, хем викали:
— Бре стой, човек! Кажи ни, с какво да храним котката?
— С мас и масло — извикал търговецът.
А селяните разбрали с нас и с вас. Изплашили се.
— Щом с нас ще се храни, няма да я бъде! — рекли си те. — Ще я тепаме.
Върнали се в кръчмата. Насядали настрани и никой не смеел да доближи котката. По едно време един се престрашил, дигнал един стол и го стоварил върху нея. Тя избягала в плевника.
— Бре, какво ще правиме сега? — запитали се селяните. — Нощес ще слезе да ни издави до един! Какво да правим, за да я убием?
Скочили всички. Грабнали тояги, брадви, взели да удрят по вратата на плевника, по керемидите, а котката никаква я няма.
— Що се чудиме бре, братя! — рекъл попът. — Хайде да запалиме плевнята. Една плевня не струва колкото нас.
Речено-сторено. Запалили плевнята. Вдигнал се пушек до небето. На котката й станало топло, пламъците почнали да я обгръщат и тя, видяла-невидяла, хвърлила се към вратата. А тия, дето стояли пред вратата, изплашили се, изпуснали тоягите и избягали кой накъде види. Котката скочила на един на рамото, той паднал в несвяст и другите помислили, че е залегнал като войник, та и те залегнали на земята. А котката избягала и отишла в черквата, та се качила на гредите отгоре. Пратили един от най-безстрашните селяни, да погледне отдалеч какво прави това страшно животно. Той отишъл и надникнал през прозорчето. Котката била клекнала на една греда, близала си краката и си бърсала очите. Безстрашният селянин помислил, че тя му се заканва, та избягал. А другите го питали:’
— Какво прави котката?
— Оставете се! — рекъл този. — Както ни се заканва!… Казва: само ако ви изляза, няма ни един да остане!
Така котката се спасила от глупавите селяни.

Юначното петле

Юначното петле

Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатучкал се и нещо си тананикал. Като стигнал дървения мост на крайселската река, той смахмузил магарето – да мине по-бързо, и го подканил:
- Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
- Царската колесница минава! – рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете профучали край него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал след конниците, които препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
- Какво ли намериха на моста? – проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцукало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
- Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка. То се изправило пред своя стопанин и рекло:
- Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петльо Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
- Абе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си, отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
- Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
- Ще ми изядеш опашката! – отвърнало петлето. – Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
- Абе, ти – кипнало петлето – няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Петково магаре.
- Кукуригууу! – изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
- Кой смее да нарушава царския ми сън? – грозно изревал той.
- Аз! – отвърнало петлето.
- Какво искаш?
- Подковата.
- Не я давам! Тя ми е късмет! – отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
- Докога смяташ да кукуригаш? – попитал царят.
- Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
- Тъй ли? – заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
- Какво ще заповядаш, господарю?
- Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлебовете на цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата пещ и когато жаравата станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло:
Водолей, водолей,
всичката вода излей,
въглените угаси
и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
- Пак ли? – скокнал царят. – Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало
Лъвчо, лъвчо, мил и драг,
покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не може да излезе на глава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
- На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.